По средата


Знам отсъствах доста дълго, но няма да се извинявам не е в стила ми 🙂 а причината е проста… наблегнах на нещата от живота ми независещи от единици и нули. Реалността за нея говоря! Съвсем различна е когато не е през монитора…

Разочарована от живота си аз се бях впуснала в другата крайност … чувствах се жива само когато компютърът ми беше включен, докато не осъзнах, че това се е превърнало в зависимост… Не можех да кажа кога се намирам във виртуалната реалност или в ралната реалност (ако ме разбирате де)… и тогава осъзнах, че не съм нито в едната нито в другата… бях по средата и можех да влизам или излизам в едната или другата когато си поискам. Осъзнах, че всичко е въпрос на воля на осъзната воля. Сега се чувствам свободна и лека, като затворник на който са махнали белезниците и който вярва , че ще полети също 😉 (е не всичко в което вярваме си е живата истина)…. И така … аз мисля, че мога да летя също, но ще пробвам в малко по- късен етап от живота си 😉 Надявам се до тогава да съм осъзнала, че не го мога 🙂 Хайде усмихвай се  народе независимо в коя реалност се намираш….

 

Advertisements

Kapan.net


От доста време темата ме вълнува, но досега не намирах думи да започна. Темата е толкова многопластова, че ако съберем всичко водещо към нея ще получим айсберг от мащабите на този същия който беше виновен за потъването на кораба „Титаник“, а ние сме тези в кораба носещи се по гребена на вълната. И така човешките взаимоотношения в интернет! На пръв поглед нищо ново, нищо лошо но и нищо хубаво. Прехвърляне на нашето „Аз“ от светът в които сме(реалния) към един нов и непознат все още за повечето от нас виртуален свят(сън, мечта). В единия сме си ние същите къде дебели, къде кльощави, груби и недодялани, недоволни и неосъзнати. В другия всичко е прекрасно и е точно така както сме искали да бъде. В чата показваме само това което искаме да  видят другите, а пикантните подробности биват спестявани понеже не се вписват в общите представи, за самите нас.В един момент дори може да се окаже, че си изкарал невероятния късмет да срещнеш Майкъл Джексън в чата(лека му пръст). Та така човек никога не знае кой е на отсрещната клавиатура. Дори и на шега започнала веднъж играта на думи използвани правилно в подходящия момент вие се превръщате в жертва  пристрастена към хубави думи галещи нежно мозъчни клетки. Като се замисли човек, кой и кога сяда на компа изключвам тези които си изкарват парите с него(те са постоянно в кереча) другите онези дребните хорица борещи се за къшче хляб уморени след дългия и груб работен ден нямащи сили, желание и средства за по добри забавления се впускат в едни такива (безплатни) виртуални изживявания и живеят едни такива други животи за  каквито не са имали смелостта да се борят наистина.Тази виртуална реалност се превръща в реална реалност! Искаш да си „пич“ намираш си компания в която изглеждаш като пич в техните и в собствените си очи. Искаш жена ти да не е онова застаряващо чудовище с бръчки под очите намираш добри заместнички в нета. Жената иска да чува нежни думи от мъжа си когато се прибере ама той хич не е там, е има ги в нета! Голяма далавера пада като цяло в мрежата всичко се намира при това само с едно кликване.“Свят“ на неограничени възможности. А да кажа ли по-добрия свят? Еми да перфектен свят. Това ли е раят? Зареждаш програмата за щастие и тя те изстрелва директно в рая. Следователно да това е раят за душата ви. Разсъжденията ми ме доведоха до тук, а защо тогава на мен ми се реве от това? Сега ще ви отговоря кое ме натъжава в цялата картинка. Първо искам да кажа, че не отричам такива изживявания при положение, че и аз самата съм се възползвала от тях и съм била щастлива дори до момента в който не разбрах,че щастието ми е било просто една зависимост. Нужда от щастие, любов красота на един клик разстояние. Проблемът тук се появява когато влезеш във виртуалната реалност тя е по хубава и много често ние не искаме да излизаме от нея. Попадаме в един омагьосан кръг борещи се единствено и само със себе си. Понеже другият от среща не е истински а е просто ехото на самите нас.Той винаги казва това което ни се иска да чуем, винаги знае отговора дори по-добре от нас. И ако някой се опита да разкъса този кръг то той трябва да се изправи срещу себе си. Само победили себе си ще намерим път към несъвършения ни груб реален живот. Добре, че сблъсъкът ми с компютрите беше в почти осъзнатия ми живот, а тези младите с изкривена и обременена психика, като ги гледам си мисля „Те изобщо не живеят в този свят“. Тъжно а? По-лошото е, че звуча като баба си. Още по-тъжно. Но май ще предпочета да приличам на баба си отколкото на героиня от фентъзи сериалче.  Не ми харесва на къде отива този свят и това е то.