Нарастващата безработица не е никакъв проблем!


И така нарастващата безработица не бих могла в никакъв случай да я отчета, като проблем на съвременното общество. Защо ли? Защото вече сме част от ерата  на машините. Частта която управлява машините, които вършат всичко заради нас хората за да може животът ни да е по-лек. Много малко са професиите в които няма намесена машина. Сега не ви ли звучи логично, че безработицата е голяма? Тогава къде е проблема защо сме все още бедни и нещастни?

Проблемът е в това, че все по-малко хора могат да изкарват честни пари с работа просто защото няма толкова работа на планетата за всички. Какво се получава в крайна сметка.

Няма достатъчно работа за всички и следователно покупвателната способност на обществото пада драстично. Как се компенсира това? Естествено с увеличаване на цените на стоките? Е тук вече си замириса на кризата в която се намираме и от която няма излизане. Какво е решението? Еми решението е толкова просто, че чак е абсурдно. Вместо 50 човека да работят на пълен работен ден от 8 часа, ще работят 100 човека на 4 часов работен ден и ще има за всички. Така всички ще са щастливи и не толкова уморени просто защото, ако искате вярвайте вече е новата Ера. Ерата в която машините работят, а човека открива своето собствено Аз. А ние, какво правим седнали сме и се вайкаме. Няма работа, няма пари и само това е в главите ни. Ми няма защото няма откъде да дойде! Стоим и си викаме. Само, ако си намеря работа и всичко ще се промени. Да може и да се промени за теб,но някой друг ще остане без работа. Поради простата причина, че вече няма достатъчно човешка работа освен ако някой не е решил да премести например планина ей така просто да се намира на работа. Разберете няма достатъчно работа, но това не е проблемът на нашето време! Проблемът е в това ония горе да разберат, че не създаването на нови работни места ще помогне на обществото, а напълно различен поглед върху ситуацията и кардинални промени съобразени с новото време. Имайте предвид, че те нищо няма да схванат докато вие не си промените представата за положението и не го поискате от управляващите, защото тяхната работа е да служат на обществото,но когато обществото не знае какво иска те му дават това което си искат!

В бюрото по труда !?!


Времето беше мрачно можеше и да завали а аз не си взех чадър. Стигнах до сградата имах желанието набързо да приключа с това и да си тръгвам. Минавайки през входа констатирах, че в бързината бях забравила да си сложа бронята която ползвах посещавайки такива „учреждения“. Заизкачвах се по мизерните стълби и усетих как ме стегна шапката. Следва обичайното десета стая за подпис и после още един етаж нагоре да ми „предложат“ някакви свободни работни места. Пред стаята съм няма никой в коридора за разлика от друг път, когато съм идвала сутрин и е пълно  с народ. Почуках натиснах дръжката на вратата и заключено, а обикновенно ако е заключено има лист с надпис водещ към друга стая. А и както ме светна един ром на предишно мое посещение те не почиват или по скоро почиват на смени и се заместват така, че винаги да има човек. Почуквам на съседната врата да взема инфо.Една жена учтиво ми каза: Ако няма бележка почукай в дванадесета стая. Нали е панелна сградата докато затворя вратата на 11 стая се отвори вратата на 12 и жената в движение мне почна. Неможеш ли да почакаш ми си се разчукала по стаите говори тя ядосана и отключва вратата, сяда на бюрото и продължава вие друга работа нямате какво ще ви стане, ако почакате? Нямам работа само дето пътувам и искам да си хвана същия автобус понеже не ми се стои още два часа тук да си губя времето, не че немога да изчакам, но при положение ,че мога да си хвана автобуса защо да не го хвана? Мисля, че ме разбра, подписах се и тръгнах още един етаж нагоре. Тук имаше час моят беше за 13,35 надявах се да няма хора и да мога да се подпиша с около 40мин. по-рано. Нямаше никой бомба и на този етаж.Почуках на вратата последва „да“ отварям аз мъж на около 50 год. може и повече неможах да го преценя точно понеже е типичния гражданин живеещ, бедно, но обличащ се спретнато и е от тези дето през живота си не е вдигал по-тежко от химикала си. Същия този който в началото когато почнах да посещавам бюрото по труда и пожелах да се възползвам от курсовете им за преквалификация ме гледаше с обещаващ поглед в „очите“ и ми даваше път по стълбите да ходим до колежката дето отговаря за тези курсове. Хубаво само нея дето все я нямаше. Ела след 5 часа, ела утре, ела вдруги ден…След третия неуспех се отказах от безплатните им курсове…Да се върна в прословутата стая и така след като отворих вратата гледам човека седи си на бюрото, пред него една найлонова торбичка с хляб от този нарязания и толкова друго не видях освен хляб, трохи, клавиатура, документи. Стана ми неудобно и казах: Извинявам се, ако може да се подпиша, но мога да ви почакам да се нахраните. На човека също му стана неудобо, но иначе енергично подскочи от стола и каза: Дай си картончето, аз съм сигурен, че не ти е часа за сега, но защо да го спазваш? Почувствахсе като папагал сега отново трябваше да обяснявам защо „нарушавам“ закона… И започнах аз на нов глас и докато повтарям казаното на колежката му преди малко в главата ми започнаха да излизат картини от посещавана преди години чужда държава припомних си сградата внушителна отвън припомних си ескалатора вътре припомних си машинките с номерца, служителите… Очите ми се насълзиха, замълчах понеже проговорех ли щях да изпадна в истерия, човечеца продължаваше монолога си… мълчиш а ?… Само това чух, той си мислеше, че се чувствам виновна затова дето съм им нарушила спокойствието, законите. Даде ми картончето аз се извиних и си тръгнах. А в главата ми само един укор се въртеше: Следващия път само да забравиш да сложиш бронята!