В бюрото по труда !?!


Времето беше мрачно можеше и да завали а аз не си взех чадър. Стигнах до сградата имах желанието набързо да приключа с това и да си тръгвам. Минавайки през входа констатирах, че в бързината бях забравила да си сложа бронята която ползвах посещавайки такива „учреждения“. Заизкачвах се по мизерните стълби и усетих как ме стегна шапката. Следва обичайното десета стая за подпис и после още един етаж нагоре да ми „предложат“ някакви свободни работни места. Пред стаята съм няма никой в коридора за разлика от друг път, когато съм идвала сутрин и е пълно  с народ. Почуках натиснах дръжката на вратата и заключено, а обикновенно ако е заключено има лист с надпис водещ към друга стая. А и както ме светна един ром на предишно мое посещение те не почиват или по скоро почиват на смени и се заместват така, че винаги да има човек. Почуквам на съседната врата да взема инфо.Една жена учтиво ми каза: Ако няма бележка почукай в дванадесета стая. Нали е панелна сградата докато затворя вратата на 11 стая се отвори вратата на 12 и жената в движение мне почна. Неможеш ли да почакаш ми си се разчукала по стаите говори тя ядосана и отключва вратата, сяда на бюрото и продължава вие друга работа нямате какво ще ви стане, ако почакате? Нямам работа само дето пътувам и искам да си хвана същия автобус понеже не ми се стои още два часа тук да си губя времето, не че немога да изчакам, но при положение ,че мога да си хвана автобуса защо да не го хвана? Мисля, че ме разбра, подписах се и тръгнах още един етаж нагоре. Тук имаше час моят беше за 13,35 надявах се да няма хора и да мога да се подпиша с около 40мин. по-рано. Нямаше никой бомба и на този етаж.Почуках на вратата последва „да“ отварям аз мъж на около 50 год. може и повече неможах да го преценя точно понеже е типичния гражданин живеещ, бедно, но обличащ се спретнато и е от тези дето през живота си не е вдигал по-тежко от химикала си. Същия този който в началото когато почнах да посещавам бюрото по труда и пожелах да се възползвам от курсовете им за преквалификация ме гледаше с обещаващ поглед в „очите“ и ми даваше път по стълбите да ходим до колежката дето отговаря за тези курсове. Хубаво само нея дето все я нямаше. Ела след 5 часа, ела утре, ела вдруги ден…След третия неуспех се отказах от безплатните им курсове…Да се върна в прословутата стая и така след като отворих вратата гледам човека седи си на бюрото, пред него една найлонова торбичка с хляб от този нарязания и толкова друго не видях освен хляб, трохи, клавиатура, документи. Стана ми неудобно и казах: Извинявам се, ако може да се подпиша, но мога да ви почакам да се нахраните. На човека също му стана неудобо, но иначе енергично подскочи от стола и каза: Дай си картончето, аз съм сигурен, че не ти е часа за сега, но защо да го спазваш? Почувствахсе като папагал сега отново трябваше да обяснявам защо „нарушавам“ закона… И започнах аз на нов глас и докато повтарям казаното на колежката му преди малко в главата ми започнаха да излизат картини от посещавана преди години чужда държава припомних си сградата внушителна отвън припомних си ескалатора вътре припомних си машинките с номерца, служителите… Очите ми се насълзиха, замълчах понеже проговорех ли щях да изпадна в истерия, човечеца продължаваше монолога си… мълчиш а ?… Само това чух, той си мислеше, че се чувствам виновна затова дето съм им нарушила спокойствието, законите. Даде ми картончето аз се извиних и си тръгнах. А в главата ми само един укор се въртеше: Следващия път само да забравиш да сложиш бронята!

Advertisements